Сицилиански истории – I част

Нейде в небето над Тиренско море извадих писмо, изпратено ми от най-красивата учителка по география в Северна Италия, за което нямах време преди полета, и се зачетох:

„Е, за Сицилия питаш. Този невероятен остров ще ти хареса. Уж всичко е бавно и спокойно, уж тази bella Sicilia е потънала в блажена дрямка, но тя е жена, приятелю, жена е! Тя е като вулкана Етна – красива и опасна, непредвидима. Ядосаш ли я, ще изригне, когато не очакваш, и ще те затрие с огън, любиш ли я, ще ти роди грозде, вино, синове!

Няма място в Европа, така смесило различни култури. Наслади се! Никъде няма по-тъжна, но и по-весела музика, никъде виното не е толкова упойващо сладко и силно. Къде другаде можеш да се почувстваш по-жив и същевременно да се надсмееш над смъртта, тъй както при мумиите в катакомбите на капуцините в Палермо. От Трапани и Монреале, през Ното и Агридженто, до Сиракуза и Таормина в тази Сицилия властва Carpe Diem – „Живей за мига”!

Казваш, че с колеги сте поканени от сицилианска организация, за да ви покаже състоянието на днешното сицилианското общество. Звучи любопитно. Но не забравяй –  това не е Италия и никога няма да бъде. Чудесно е, че ще бъдете развеждани от местни. За сицилианските мъже си имам собствено мнение, ала ти внимавай със сицилианките,   още са докачливи.

Желая ти приятно изкарване! Поздрави и целувки от слънчева Верона!

Твоя Марина”

И докато в юношеството романът „Кръстникът” не слизаше от скута ми и придаваше особен орел на думи като „чест”, „достойнство”, „доблест”, „вярност”, по-късно животът щеше да ми преподаде и думи като „предателство”, „коварство”, „себелюбие” и „злоба”. Впоследствие щях да се уверя, че книги и живот се различават и че абстрактните съществителна имена трябва да се използват внимателно.

След толкова години мечтата ми да посетя най-големия остров в Средиземно море се сбъдваше. Колесникът на самолета докосна пистата на летище „Пунта Раизи” в Палермо. Добър вечер, Сицилия, добър вечер, красавице!

Гробището в Палермо

На сутринта до вратата на хотела беше строена група сицилианки. Като за начало една дузина целувки ми дойдоха много добре. Аз също целувах здраво. Жените бяха като бурета с барут: чернооки, мургави, направо пред експлозия – такива ги обичам.

След като се натоварихме на микробуса, чух, че отиваме на някакво си „чимитеро” – и с изненада разбрах, че ни водят към местното гробище. „Да не би да ни закопаят, едва-що помирисали Сицилия?!” „Така и така ще умрем, по-добре смъртта да ни намери живи” – само безподобната им нация може да измисли такава възхитителна поговорка.

Боже, това не е гробище, това е раят. Достолепни жени с благородни осанки носеха жълти и бели букети на своите покойници. Чисто като в аптека, работниците пееха, изобщо…

– Добър ден, колеги – каза домакинята, – казвам се Роберта и съм директор на организацията „Х” в Палермо. Може би сте учудени, че първо ви доведохме тук, ала искаме да ви покажем с какво се занимават нашите безработни.

След многото речи, а хората на Ботуша са им големи майстори, Роберта даде свободно време и изчезна по задачи. Два часа тези сицилианки ги нямаше, два часа се разхождахме из това пусто гробище, но пък насладата беше неизмерима. Признавам, да прелетиш планини и морета, и после да те пуснат, пък и да те позарежат в гробището, е добра идея.

Най-сетне, появиха се. Крайно време беше да си платят за гостоприемството. Насочих се към Роберта, усетил, че е време за отмъщение.

– Добър ден, Роберта – усмихнах й се аз, – казвам се еди-как си и съм от българската група.

Роберта, чувайки как някой сече матерния й език с най-голямата брадва, се опули и ми се усмихна горещо, леко сконфузена – явно не беше ме запомнила. Взе ме под ръка, тежката й сицилианска гръд постепенно смири яростта ми.

– Извинявай, колега, че не те познах, просто те взех за посетител на гробището…. Опази боже!

– Роберта, това е най-хубавото гробище, в което съм попадал. Затова съм щастлив да съм на такова различно място и да…

– И аз ти благодаря за вниманието – каза тя, прекъсвайки ме.

– Впрочем, как е пазарът на труда при вас?

– Държавните бюрократи си клатят краката в техните канцеларии и по-скоро дяволът ще ти намери работа, отколкото те. Частни бюра по труда не виреят. Ако си безработен и трябва да ти намерим работа, аз, в качеството си на твоя роднина, те качвам в колата и отиваме при моя познат дон Джовани, който държи чудно рибно ресторантче в района „Мондело”. За момент да забравим, че си българин, ще му кажа, че си момче от моята фамилия, дон Джовани ще е чувал за рода ти или по свои пътища ще намери нужната информация, и смятай, че в понеделник си на работа.

– Да допуснем, разбира се, само на теория, че реша да открадна от оборота?

– Лошо, много лошо …

– Защо, бой ли ще има?

– И да няма бой, ще си опозорил рода си. Като се върнеш у вас, тежко ти!

Къщата на мафията

Тук започва да ми харесва. Тук ври и кипи. Роберта дяволито се усмихна и каза, че е време да отидем на гости на мафията. След гробището вече нищо не може да ме учуди, може пък и жив мафиоз да видим. Ако в Палермо няма мафия, къде другаде?

– Ламя, карай българския отбор в къща „Акуила”.

Едно от чудесата на света е как раздават шофьорски книжки в Палермо. Ламя, а с шофирането си тя напълно си заслужава името, е смугла и темпераментна 35 год. синьора, великолепен образец на сицилианско-тунизийското любовно изкуство: с очи и тяло на газела, и устни, създадени за будене на страст и разпалване на страдание.

Този фиат, този двигател, този рев… като че подгонени от стотина дяволи летяхме по пътищата на Палермо. Молих всички наши светци да я озаптят – напусто, явно и те сега бяха возени от италианските светии по небесните сицилиански пътища! Съдба! „Ох, Ламьо, Ламьо, що не вземеш да ми дойдеш в България, па да ми станеш една шофьорка на такси и колегите ти, като те погледнат, да си изгризат от яд скоростния лост.” Тъкмо приближихме една пешеходна пътека, по нея бодро закрачи баба с количка.

– Спри – извиках аз, залепен от Ламя за предното стъкло. – Убихме бабата!

Ламя ме погледна преспокойно: – Какво казваш? Жива ли е? Жива е!

Пристигнахме. Къщата беше масивна: басейн, плодни дръвчета, наредена трапеза, пълно с местни специалитети и вина. „Уф, ако не от друго, то поне от ядене разбирам.”

– Добре дошли в къщата на мафията – каза Роберта.

В същото време се появиха обитателите. Африканци, източноевропейци, хора с различен цвят на кожата си, не вписващи се в представата ми за мафията.

Чувстващата се гузно заради шофирането си Ламя дойде при мен и ме попита какво да ми откъсне от градината: лимонче или портокалче? Ех, като беше пекнало онова обедно слънце… Ароматните сокове на портокала навлажниха попуканите ми устни, душата ми се опи от мириса на плода и аз, почувствал се замаян, помислих, че съм в небесата. Ламя ме дари с прелестна усмивка. „Аха-а! – казах си аз. – Ето как е станало грехопадението.”

– Добре дошли, скъпи гости, представители на различни европейски държави – каза домакинята. – Добре дошли в къща „Акуила”. Тя е била собственост на един от шефовете на мафията в Палермо, конфискувана в полза на Италианската република, а бившият й собственик е в затвора.

„Я гледай! – сепнах се аз. – Здраво пипат тези синковци.”

– След отнемане на къщата и вкарването на капо на по-добро за него и обществото място, държавата я предостави на общината в Палермо. В момента тя се използва от хора, които трябва да се завърнат в сицилианското общество по-добри. Те са продавали телата си, крали са и не са били на мястото си. Ние вярваме, че скоро те ще бъдат добри и почтени хора. Осигурява им се подслон, възможност да си готвят, а за времето на тяхното пребиваване трябва да научат италиански, както и да си намерят работа, след което ще дойдат нови хора, изпаднали в беда. Хайде, хапнете, после ще разгледате къщата на истински бос на мафията. Рядко ще имате такава възможност.

Много бетон е хвърлил капо. Масивна триетажна къща, помнеща неща, които не са за разказване. И каква добра идея: тук, където нощем блуждаят призраци от миналото, сега други хора, изпаднали в беда, се готвят променени да влязат в обществото.

Останах впечатлен от стаята на капо, единствената, останала непроменена от времето на „царуването му”: малка, скромна, старовремско дървено легло с обли табли, дървен кръст и малък скрин. Вещите, знаем, по-добре от думите описват своите стопани.

След като направихме обиколка, ни очакваше изненада:

– Колеги, моля, погледнете съседната къща. Вижте човека в двора. Той е добър човек. Синът на капо. Сами разбирате, че е добър, защото е на десет метра от нас, а баща му е в другия край на града, в затвора.

• ← Сиракуза – Сицилия
• Сицилиански истории – II част →