Сицилиански истории – II част

Палермо, квартал „Бранкачо”

Не ходете в квартал „Бранкачо”. Не е здравословно. Или ако ходите, за да задоволите любопитството си, а там има какво да се види, винаги ходете с повечко местни хора. Това не е екскурзия, няма туристическа агенция на света, която да ви я организира. Ако замръкнете в „Бранкачо”, може и да не осъмнете. Ако не знаете как да се държите, ще пострадате. Ако нямате работа тук, вървете си, защото утрешният ден мираж ще е за вас.

Беше вечер, някъде към девет, когато пристигнахме. Ако някъде трябва да е входът за ада, тук е. Влажно и мръсно, стари блокове, схлупени къщи, изскачащи като че от филм на ужасите коли с безумна скорост потъваха в мрака.

И тогава у мен се прокрадна страх, но не за себе си, а за това, че и там се раждаха и умираха хора, че и там, на бунището, зрееше и умираше любов, че и там смъртта, грозно-уродлива, колкото родната, безхлебната, българската, е била доскоро гост и ежедневие. „Бранкачо” – родилният дом на мафията. А вие обичате мафията. Лошите момчета. Признайте си!

Да допуснем, че четящият тези редове е младеж, изгледал някоя глупост величайша, блъскащ като идиот компютър или ближния си, докато мечтае за лъскави коли, жени с вид съмнителен и бляскаво имение под Витоша. Естествено е младият човек, който към този момент има няколко кренвирша в хладилника си, на разположение е и евтината водка и ракия на баща му, да се стреми към някакво си там надмощие над някакви си там други хора, че и някой да се страхува от него, докато, захапал пура, гледа умно в огледалото.

Едва ли бъдещият роден мафиозо подозира, че мафията в Палермо е добре образована, едва ли той, портретът от бъдещите некролози, знае, че истинските му „колеги” познават творчеството на Леонардо, Микеланджело и Рафаело. А, по дяволите, да си истински мафиоз, трябва да си попрочел нещичко, да разбираш от опера и вино, че да си и малко нещо артист. А колкото до смъртта, при положение че избираш пътя на тази друга, успоредна власт, ела в „Бранкачо”, може да ти организират панаир на професиите, едва ли – панаир на суетата, пък ако ти се хареса, ставай мафиоз, но знай, заблудено дете на своето време, че смъртта е красива само по филмите и само под палмите на Сицилия. Ако те гръмнат в „Люлин” или „Младост”, няма да е героично. Кръстникът се пенсионира, а да слушам воплите на клетата ти майка – аз нямам намерение.

А-а, забравих, да си мафиоз – това означава възпитание. Така си мислех, докато с колегите очаквахме да пристигнат местните жители, които бяха подготвили за нас един мюзикъл. Минаха към шестдесет човека от три поколения. Пушейки до вратата, почна да ми става нервно. Много нервно! Не е леко да те поздравят пет дузини хора.

–       Добър вечер, добър вечер. Как сте? Откъде сте? Вие, господине, откъде сте?

–       От България. Дойдохме да видим вашия спектакъл. Роберта каза, че сте страхотни.

–       О-о-о, колко е хубаво да чуеш това. Колко много време го разучавахме. Впрочем, защо Вие говорите италиански. За първи път виждаме българи.

–     Как да ти кажа, моето момче, когато бях на твоите години, всяка неделя моята майка ми връчваше прахосмукачката. Докато чистех, у нас звучаха Албано и Ромина. И сега, ако случайно пак някъде чуя този дует, макар вече да съм голям, ръцете ме засърбяват и търсят прахосмукачка. После, като дойде време в гимназията да избирам език, най-естественото беше да избера твоя език.

–     Ха-ха! В България имате ли компютри?

–     Ти не си бил роден, когато в моята страна имаше от вашите „Оливети”.

С две думи – в квартал „Бранкачо” имало добър свещеник, който искал младите да не тръгват по лошия път, да не се занимават с наркотици, изнудване и познатите там работи. Но мафията му прочела присъдата и го пратила при свети Петър навръх рождения му ден. Дошла полиция. Никой нищо не видял, макар и да се знаело за какво иде реч. Случаят замирисал. Де такъв смелчага, че да издаде другарчетата си на властта. Нямало по-пряк път за ада.

Но делото на падре Пулизи не отишло на вятъра, „Бранкачо” не бил вече същият. Създадени били места в този престъпен квартал, където младите да рисуват, пеят и танцуват. Само изкуството можело да ги спре от предопределения им път.

Глупости говоря! Поп един срещу главатарите братя Гравиано и могъщия „брат по оръжие” Леолука Багарела…

Ха-ха, църквата срещу мафията…

Ха-ха, една форма на парите срещу друга…

Ха-ха, гладът срещу парите… И все пак…

Боже, какви мили хора, какви искрящи очи. В очите на възрастните сияеше щастието и гордостта, че някой гледа техните деца. Тях самите. Боже, те пееха: „Ако всекиго по нещо направи, всичко ще се промени…” Ай, Сицилийо!

Бялото вино на Корлеоне

Шест дни в Северна и Северозападна Сицилия са малко време, за да се усети упойващата тежка магия на средиземноморската страна. И след толкова посетени места, ама че имена: Палермо, Мистрета, Ериче, Трапани, Санто Стефано ди Камастра, Неброди у мен остана заседнала в гърлото една буца.

И сицилианците – как само часовете, прекарани в разговори с тях, ми напомняха един скъп за мен човек, отишъл си преди години. Жалко, вече я няма и не мога да й покажа на заснетите от мен снимки онези огромни фикуси, с размер на орехово дърво. Баба умря, фикусът в старата ни къща беше я преварил. Често мислех за милата старица, бродейки из Сицилия, защото светогледа на сицилианците удивително съвпадаше с морала, даден ми от нея. Баба Гена сицилианка ли беше, или местните бяха българи от едно отишло в небитието време?! Същинско чудо!

И седнали над малката гаричка Санто Стефано ди Камастра, в ресторанта й, пред погледа ни – най-красивия пейзаж на длан, на тежкото черно и на тънкото бяло вино от Корлеоне, до железопътната линия, водеща към Месинския пролив, аз чух много неща за участта на Сицилия, за нейните хора, за митовете, за слизащия при Джела Орфей, търсещ Евридика в ада. Какво друго ми оставаше, освен да смеся бялото и черното и в замаяния взор да видя, че все още честта и достойнството са неща важни, а себелюбието – банално и родилно зло, и че, ако трябва да определя гордостта, чистата човешка гордост като понятие, то само думата „Сицилия” го пресъздава. Черните очи на мъжете, тъмната женственост на жените й.

На следващия ден самолетът мина над последните сицилиански скали. Разположен удобно в него, аз знаех, че едва ли ще се върна в тази част на острова, но за мен връщането към България не беше тъжно, защото се връщах у дома. Тракайки, количката на италианския стюард като че ритмуваше Далчевото: „Над старото тържище ален/ бе залезът като домат.” Какво повече ми трябваше…

• ← Сицилиански истории – I част
• Сицилиански истории – епилог →