Излитане

Джузепе Пулизи

Share
Джузепе Пулизи

Джузепе Пулизи

На 15 септември децата на България тръгват на училище. Нека им пожелаем успех. Ще ги научат ли техните родители и учители, че думите възкресяват, но и убиват?

На 15 септември в „Бранкачо”, югоизточен квартал на Палермо, децата и техните родители се събират, за да почетат думите, завещани им от енорийския свещеник Джузепе Пулизи, наричан от всички Пино. В България и в Сицилия денят е желан и чакан. На площад „Анита Гарибалди” са приятелите на отеца, спомнящи си за неговата усмивка. Със сигурност в този ден и мафията мисли за него. Едва ли поръчителите, убиецът и помагачите се молят на света Розалия, покровителката на Палермо, за душите си. Дали затворът ще ги промени? След сто години някой ще си спомня ли имената им: Григоли, братя Гравиано, Багарела? Това не е важно.

Но всички ние, които в една мартенска вечер бяхме в „Бранкачо”, и вкусихме храната му, пихме виното му, чухме думите му – вече знаем, усетихме го: страхът и „стената на мълчанието” са пропукани, а силата на думите е по-могъща от мафията.

Джузепе Пулизи е роден в Палермо на 15 септември 1937 г., в семейството на обущар и шивачка. През 1953 г. се записва в семинарията на Палермо, ръкоположен за свещеник в 1960 г. През 1963 г. постъпва в дома за сираци „Рузвелт” и като много млади духовници започва да се интересува от децата, следвайки повелите на Ватикана: „Свещеникът трябва да работи на четири фронта: с действителността, с другите, със себе си и с Господ.” През 60-те продължава педагогическата си и духовна дейност в селищата Сетеканоли и Валдези.

На 1 октомври 1970 г. е изпратен за свещеник в Годрано, където никой от събратята му не искал да служи – и то по времето, когато двамина „капимафия” решили да си оправят сметките. Приел, шегувайки се с другите свещеници: „Не са ли и онези в Годрано чада господни?” Бил приет враждебно от паството си. Усещал студа в душите на местните, както и студа в църквата, посещавана от облечени в черно жени, разделяни от линията на кръвта. Можем да си представим как е живял в началото на осемгодишната си служба. „Не знам как да бъда свещеник. Свещеникът е служител на всички, но как да им служиш, когато те ти дават да разбереш, че не се нуждаят от теб.” Тогава започнал да проповядва на младите, организирал театрални постановки и летни почивки за бедните деца. Когато родителите виждали играещите си наследници в църковния двор, отношението се променяло. Като истински францисканец живеел в оскъдица – само на мляко и на един „тлъст” хляб, подаряван му от хлебаря всяка седмица.

Следващото десетилетие мисията му продължава в Палермо. На 29 септември 1990 г. е назначен за свещеник в църквата „Сан Гаетано”, намираща се в кв.”Бранкачо”, гъстонаселен с мафиози, контролиран от братята Гравиано и боса Леолука Багарела, всички от „славния” клан на „корлеонезите”. По това време там живеят четири прослойки хора: местните жители, притежаващи манталитета на мафиози; семейства на работници, останали без препитание и живеещи в мизерия, наблъскани по десет в стая; новобогаташи, обитаващи дворци, както и двеста семейства, изселени от историческия център на Палермо и настанени в „Бранкачо”. Било мръсно, децата отпадали от училище. Как ли се е чувствал Пулизи през май 1992 г., след убийството на съдията Джовани Фалконе, когато в квартала си видял победоносна тълпа да реве: „Мафията е силна, мафията спечели!”

Но и собственият му край наближавал. Оставала му само година живот. Казвал на сподвижниците си, предусещайки скорошна среща със Създателя: „Вие имате семейства, аз нямам никого – нито жена, нито деца. Дори и да ме убият, това не ме интересува.” Ала мафията се поинтересувала от него. Било му пратено известие, че прави лошо впечатление в квартала, особено със създадения от него на 16 юли 1991 г. център „Падре ностро” (ит. „Отче наш“).

А историята била прелюбопитна. В „Бранкачо” била обявена за продажба една съборетина, намираща се на триста метра от къщата на боса, с цена 290 милиона лири стари пари.  Като узнал кой пита, босът отсякъл четворна цена, знаейки, че Пино няма и петак. Свещеникът приел хвърлената му ръкавица и се отказал от заплатата си. С помощта на архиепископа, свещениците и други добри хора събирал необходимата сума, като записвал даренията на лист, окачен на църковната врата.  ”Нашите инициативи и тези на доброволците трябва да имат смисъл. Ние не можем да  си позволим заблуждението, че „Бранкачо” ще се промени. Ще има смисъл само ако се приложат други модели, особено при младите. Ще го направим и ще кажем, че приетото за дадено нищо не струва. Ние желаем да запретнем ръкавите си и да съграждаме. Ако всекиго по нещо направи, тогава може да се постигне много.”

 И започнал да работи. В „Падре ностро” вече имало книги, играчки, храна. Посещавал местните семейства. Успехът бил толкова голям, че децата вече казвали: „Хайде да идем при нашия отец.” А на своите сподвижници споделял: „Изключително важно е да се говори за мафията преди всичко в училищата, за да се сражаваме с мафиотското мислене, което е като всяка идеология, разпродаваща човешкото достойнство за пари. Всички инициативи ще имат смисъл, но ако спрем само на тях, ще са само думи. А думите трябва да бъдат подкрепяни от факти.”

 Местните главатари били „очаровани” от попските слова и се огледали за подходящите хора. Неравна и предизвестена, последната битка започнала: подпалили фургона на фирмата, ремонтираща църквата, повредили старата кола на Пино, подпалили вратите на негови последователи, заплашвали неговите момчета, едно от които така било „обработено” по стара сицилианска рецепта, че в кръв го пратили при отеца с думите: „Кажи на попа да престане да работи за мира.” Пино Пулизи зачакал своето паство. „Тук съм. Способен съм да говоря. От малки живеете в тази църква, вие сте нейни деца. Очаквам ви, за да говорим.”

Един друг, когото свещеникът следвал през целия си живот, също го очаквал. „Нито един човек не е далеч от Създателя. Господ обича свободата, но не налага любовта си. Той не насилва сърцето на никого от нас. Всяко сърце има своите животи – даже ние понякога не съумяваме да схванем това. Господ чука и чака на вратата. Когато сърцето е готово, то се отваря.”

Джузепе Пулизи бе застрелян на рождения си ден, 15 септември 1993 г. Няколко години по-късно в Палермо бе заловен Салваторе Григоли, признал за десетки убийства, едно от които на Пулизи. В съда споделил, че в мига преди да бъде прострелян в тила, Джузепе Пулизи загадъчно се усмихнал и казал: „Очаквах го.”

Сега Джузепе Пулизи почива в общинското гробище „Санта Орсола” и върху паметника му стоят безсмъртните думи от Новия завет: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели.” (Йоан 15:13)

На 28 юни 2012 г. папа Бенедикт XVI, по предложение на Конгрегацията за делата на светците, подписва декрет за мъченичеството на Джузепе Пулизи и поставя начало на процеса по неговото обявяване за „блажен”.

На 25 май 2013 г. Ватиканът го обявява за „блажен”.

 

Убиецът Салваторе Григоли разказва за разстрела на Пулизи по време на съдебния процес. Клипът, поместен в сайта „Ютюб“, можете да откриете тук

 

Текст и превод на мислите на Джузепе Пулизи – Б.

 

Бележки по очерка:

Очеркът за Джузепе Пулизи бе написан след мое посещение в кв.”Бранкачо” – Палермо по проект на Европейската общност. Домакините от организацията ‘Quelli della Rosa Gialla’ ме запознаха с живота и делото на дон Пулизи и ми предоставиха негови мисли, които преведох и съм цитирал в очерка. Снимката на Джузепе Пулизи е предоставена за публикуване с писменото разрешение на Маурицио Артале, управляващ създадения от Джузепе Пулизи център „Падре ностро”.

Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *