Излитане

Японски истории (Пътеписи за Япония) – III част: Японците

Share

Японски истории

Пътеписи за Япония – III част

Японците

 

Неделна утрин в Токио. Ръми. Търся скришно местенце, за да си изпия кафето с цигара. Преди да посетя Япония, съм чел, че се пуши навсякъде и по всяко време. Истината днес е, че Страната на изгряващото слънце е място твърде недружелюбно за пушачите. На много места в широкия и идеалния център има информационни табели, че пушенето е забранено и че глобите достигат до 2 000 йени (около 30 лв). Да намериш пепелник е като да откриеш любовта – и двете се срещат рядко.

Вървя си с кафето и виждам на възможно най-малката токийска уличка ремонт. От двата края двама чичковци (с каски, светлоотразителни жилетки и палки) правят отцепка, покланят ми си, а в средата на улицата друг един чичко ремонтира шахта. Минавам покрай него и с изненада виждам, че той е обкръжен от кръгъл параван, висок до кръста ми, а до него са наредени инструментите му – като в аптека подредени. Ахвам, не издържам и му се покланям. Какъв ли богат душевен мир и традиции има този японски народ, за да закрие ремонтните дейности и да не нарушава естетическото чувство на преминаващите? Българийо моя с безбройните дупки по пътя и с тежките дупки в душата си…

С Японета сядаме да починем в парк Уено. На 10 м пред нас японски озеленител така страстно и фанатично-отдадено работи с тревните чимове, че й викам: – Японето, този народ с този си труд скоро ще колонизира и Космоса. Страховитият ред, съчетан с тънка чувствителност, виж какво прави!

Влизаме в едно кафене и си поръчваме кафе. Обикновено в Япония го приготвят с много вода и цената му наистина е висока – от 6 до 8 лв. При сервирането му на бара жената зад щанда неволно го бута, то се разлива и Японета отскача по устав. Японката надава боен вик, от служебните помещения на кафенето излизат три японки и заедно с барманката почват така да ни се кланят, че мен свят ми се завива. Барът и пода биват олизани, направено ново кафе и понасяме още безчет поклони.

На следващия ден сме на гара Токио и чакаме шинкансена за Осака. На съседния коловоз, строени, чакат влаковите чистачи. Мъжете са облечени в синьо, жените в розово. Пристига шинкансен, удрят по един поклон на всеки от слизащите пътници, почистват влака за пет минути, слизат, покланят се на машиниста, който е с бели ръкавици, и той им удря по един поклон. Влакът тръгва по разписание. Щом е написано, че влакът тръгва в 10.22 ч., той наистина тръгва.

Киото, хилядолетната японска столица. Един от най-важните обекти е Кинкаку-джи – „Златният павилион“. Жени на възраст над 60 год. с такава страст въртят метлите, че устните ми възхитено шептят „Браво, самурайки“.

Нара е от първите столици на страната – и тук озеленителите влагат желание  в работата си.

В град Химеджи се намира Химеджи-джо – Замъкът на бялата чапла, най-красиво разположеният японски замък. В него всички туристи се събуват и през цялото посещение сме по чорапи, понесли обувките си. Надзъртам през прозореца и виждам как работници почистват тревичка по тревичка от зида на замъка…

Пред хотела ни в Осака текат ремонтни дейности по полагане на тръби. Тук не е като в София, където под моя прозорец тротоара три месеца се асфалтира и където всяка година през лятото минава камион с пернишка регистрация и работниците мятат няколко лопати с асфалт. Улицата ми е кърпена като гащите на циганка. Един работник подпира лопата, петима гледат тъпоумно, мине шефът и нещо изгрухти. Докато в Осака кипи такъв труд, че вечерта, когато се връщаме в хотела, всичко е ремонтирано, положен е асфалт и така съвършено е спазен страничният наклон по платното, че водата да се стича безпроблемно отстрани и да попада в канализацията. Ай, дори цветът на положения асфалт беше същият като на неремонтирания участък. Ако крадем в България, лошо крадем!

Уж сме на една планета, а сме толкова различни…

 

Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *