Излитане

Исландски истории – III част

Share

От Чомаковци до водопада Селяландсфос

Преди години последният учебен звънец биеше и още на следващия ден се отправях към китното червенобрежко село Чомаковци. Лятото пристигаше при мен с тропота на боси цигански крачета. Сутрин ставах в 4.30 ч., за да помагам в дядовата кошара при доенето на овцете. Другите овчари и доячи ме гледаха и дълбокомислено мълчаха и знаех, че в техните очи аз съм поредното градско дете, от което едва ли ще стане нещо, най-много поредният костюмиран и безполезен чиновник.

След това с дядо Митко тръгвахме да пасем овцете из златната и плодородна земя край Искъра. Овцата е животно глупаво, и когато сто овце тръгнат край Искъра, да бъдат направлявани, е нещо сложно, много по-сложно от това да стигнеш от Чомаковци до Селяландсфос. И ако някога съм се питал от къде обикнах думите и звуковете, то вероятно е от дядовите овчарски псувни. В зависимост от овчите прегрешения той започваше да псува в класически стихотворен ритъм: първо в лек и елегантен ямб, после псувните минаваха в по-въздействащия петостъпен хорей, върхът в емоционалното му състояние биваше белязан от ритъма на анапеста, а когато бе достигнал своя катарзис, псувните му минаваха в пророческия хекзаметър, използван от Омир. О, звучност, сочност, зрялост на родната псувня…

А вечерите прекарвах на една пейка близо до дядовата къща със съседчетата-циганета. Там, под звуците на божествения Ибро Лолов и неговите циганска музика от България, ние мечтаехме: цигането Николай за кон – да оре и да препуска, аз – да се кача на самолет.

Понякога мисля за родното Чомаковци. Дядовата къща изчезна – така беше разграбена, че нищо не остана, само основите, по които да гадая къде бяха стаите. Остана само старият кладенец, над него – надвесени трите бора, чиито дълбоки коренища даваха най-хубавата и студена вода и в чиито клони вятърът шумеше със звука на осиротялото ми детство, със спомените за една мила и любима, отминала България.

А днес, отдалечен на 4000 км от Чомаковци аз гледам исландската овца и с окото на познавач й се радвам. Овцете на острова са половин милион и както се шегуват местните те изграждат една от най-силните връзки в исландската култура: на човека с овцата. Исландия е заселена през IX век, когато климатът е бил доста по-мек, за разлика от Средновековието, когато температурите са станали ниски, и именно овцата стоически е изхранвала и обличала исландеца. Агнетата се раждат през месец май, цяло лято агнета, шилета и овце пасат на воля на открито и през септември овчият народ се прибира в кошарите. Прав е Кристиян да каже, че месото им е изумително вкусно. Вулканета хапна една агнешка супа в селцето Вик и го потвърди.

Ето ни в най-южната точка на Исландия – носеща звучното име Вик и Мирдал, част от южния регион Мирдалур, едно от местата, в които най-добре се усеща топлото течение Гълфстрийм. Тук със страхопочитание разказват за изригването на Катла от 1918 г. и именно затова са издигнали църквата си толкова високо. Ясно е, че вулканът ще изригне и водите от стопения ледник Мирдалсйокутл ще удавят село Вик, но църквата ще оцелее, ще оцелее вярата. И без да са толкова религиозни, бидейки лутерани, исландците ме поразяват с волята си за живот, с устрема в сините им очи и с тази островна твърдост и мечтателност. Днес вали, утре пак ще вали, а когато се покаже слънцето, ще е празник, но пак ще вали и ще дойде дългият ден, когато а-ха, слънцето за малко ще се скрие зад хоризонта, ще го докосне и хоп, пак ще се покаже. После ще дойде дългата нощ и северното сияние ще броди със зеленикавите си пръсти по небето.

И ще тръгнем към океанския прибой по черните плажове на Вик. Боботи, реве океана и някак тежко се разбиват вълните. Ако се преместим няколко метра напред, ще ни сграбчи вълната. Ще усетим сладостта на живота, вкусът на глътката въздух. Под звуците на исландската народна музика ще си представим как пристигат викингите на плоските си кораби, а по въжетата ще са накацали тъпоклюните кайри. Ситни и отривисти пръски ще ни шибат през очите и точно в този миг ще станем късче от безкрая и ще хрущи под нас черния пясък. Какво му трябва на човека? Човек до себе си, когото да обича, океан и път! И слънчев лъч!

Най-сетне слънцето се показа и оживи пейзажа. Разположеният на река Скога водопад Скогафос пада от около 60 метра и образува дъга. Легендата, а може ли такова място без легенда, разказва, че Траси Торолфсон, първият викинг, заселил се в местността, заровил съкровище в пещера, намираща се зад водопада. Години по-късно местни открили сандъка и понечили да го отворят, но в ръката им останала само халката на сандъка, който изчезнал завинаги. Халката била вградена във вратата на местната църква.

И ако зад Скогафос не е толкова лесно да се мине, то зад следващия водопад по пътя ни, Селяландсфос, може. Мощта на предишния водопад е сменена от фееричната красота на водата, падаща на талази. Весело е, когато се изкачваме и във вратовете ни попадат пръски. И тук водата пада от 60 метра, и е нереално, както всичко на този прекрасен остров.

Завръщаме се в Рейкявик. Малко преди да влезем в столицата, виждаме информационна табела, на която пише, че за цялата 2013 г. до август месец по пътищата на Исландия са загинали десет човека. ДЕСЕТ!

 

Още клипове от пътуването, поместени в сайта „Ютюб“, можете да откриете тук

 

 

Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *