Излитане

Исландски истории – I част

Share

Три проклети августовски дни валя. Завали, поспре, после пак отново се посипе с дъждовната си пелерина ситен дъжд, дъжд на талази и не спира. Събуждам се в малката като кибритена кутийка хотелска стая и с изненада забелязвам, че това не е моето легло, а на съседното, усмихната, седи една прекрасна млада жена и се смее.

Уж е краят на август, но тук, на няколкостотин километра под Полярния кръг, вали и е само 8 градуса над нулата. Така ще е през целия ден. А на 3800 км в югоизточна посока сега е лято и в моята златна земя: от Видин та до ветрените перки на Тюленово се е наляло житото, от Врачанския Балкан до Царево се е наляло гроздето, а хората… ах, хората… Пустее Самоковското поле, умрели са врачанските села. Миризма на застояла кръчма. Куцука бабичка, крадец наднича и пукат пантите на дядовата порта, те пукат и не се отварят. Безмерна е тъгата ми, и, да, понякога се просълзявам: което е било, не ще се върне.

Каква е тази родна орис и колко ли сме глупави, от рая пустош да направим, а тук, из тази лунно-тундрово навъсена и зла земя, един корав народ се бори със стихиите.

Как започна всичко? На летището в малтийската столица музата на това пътешествие намери монета, на която пишеше „Нидерландия”. Съдбата бе решила да тръгнем към ветрените мелници. И изведнъж, ей тъй, както стават хубавите неща – случайно, хоп, яви се евтин полет до Исландия. Добро утро, Рейкявик!

24 август 2013 г. – в открития Атлантически океан,  китовете, езерото Тингвалатн, Националният парк „Тингветлир”, Златният водопад и палавият гейзер Строкур

Ето ни в най-северната столица на света. Въздухът е чист и кристален, с нож да го режеш. Отиваме на пристанището, обличаме си специалните червени костюми, подходящи за риболов в северните ширини, и потегляме. А ниски, надвисналите облаци с ръка да ги докоснеш. Скоро напускаме залива на Рейкявик и загубваме неговите очертания. В открития Северен Атлантически океан сме. Лека-полека се появяват високи, няколкометрови вълни и корабът започва да се клати в най-различни посоки. Придвижването по палубите става все по-трудно, потта започва да шурти под мишниците и се сещам за думите на бабите: „Каквото сам си направиш, и триста дяволи не могат да ти го сторят.” Плаваме си ние в търсене на гърбати китове и китовете от вида „Минке”. „Къде си Минке-е-е, жено исландска?!” Вместо Минка ни настига и задминава най-големият риболовен кораб в Исландия „Кристина”.

Прекрасната млада жена вече не се смее и е време да я заведа на сухо. Едвам я откопчвам от вратата на рулевата рубка и криво-ляво стигаме до покритата палуба, където тя си признава какво е закусила, а край нас един исландски великан, отворил широка бодряшка усмивка, съчувствено разнася торбички за повръщане. Като си помисля, че той, исполинът, има руса като царевица жена и дребни руси дечица като царевички, ме напушва смях и излизам да погледам делфините.

–   Дами и господа – вика запъхтян наблюдаващият на най-горната палуба, – кит Минке дясно на борд.

Докато се преместя дясно на борд, Минка беше офейкала. Но на долната палуба, възвърнала цвета на лицето си, вдъхновителката за това пътешествия казва: – Да, видях кит Минке, беше много красив.

Тинг–ва–ла–ватн, Ско–ла–вьор–дус–ти–гур, Хатл–гримс–кир–кя, Ланд–ман–на–ла–у–гар: завладяваща, напевна и загадъчна е исландската фонетика, лееща се от устата на нашата екскурзоводка Сола – звуците сякаш извират под копитата на стадо от уникалните исландски коне, препускащи из тази земя. Характерно за тях е, че докато обикновените коне имат три вида ход, то исландските им побратими имат пет. За запазване чистотата на породата в Исландия не се внасят коне, а напусне ли кон Исландия, не се завръща.

Вече сме до езерото Тингвалаватн и Националния парк „Тингветлир”, където през 930 г. след Христа се е провел „Алтинги” – първият парламент в света. Мястото е уникално и с това, че тук се вижда разломът между Северноамериканската и Евразийската плоча, които всяка година се отдалечават. В този суров свят хора и къщи трябва да са близо и да се държат. Иначе при прегрешение – и до смърт се е стигало. И докато мъжете са били обезглавявани или обесвани, за жените е било запазвано поетичното изгаряне на клада или завързването с въжета и потапяне във водата до Скалата на правосъдието, докато се удавят или измръзнат до смърт. Решенията се вземат с явно гласуване. Пряка демокрация.

Продължаваме към Гълфос, „Златният водопад”, Сола казва, че привечер цветът на водата е като злато. Един от най-мощните европейски водопади, Гълфос е и сред любимите на исландците. Разположен на ледниковата река Хвита, „Бялата река”, високият 32 метра Гълфос е каскада от два водопада. Боботене и грохот! Потресаваща гледка! Капчиците на водопада ни посрещат от няколкостотин метра, а когато застанем до него, буквално сме засипани от силен дъжд и пръски. В зависимост от сезона 100 – 150 м3/сек се свличат с рев в бездната. Помни се и случай, в който дебитът на водата е бил 2000 м3/сек. История, почиваща на истински събития, разказва как храбрата исландка Сигридур Томасдотир се опълчила на плановете за индустриализация на водопада и впрягането му да произвежда ток, като заплашила да се хвърли в него. Сега до водопада има нейн барелеф.

А на паргинга – о-хо-хо, са се строили коли, джипове и автобуси кой от кой по-големи. Това не е приумица – в тези негостоприемни земи и в отдалечените ферми само с подобни превозни средства може да се стигне. А когато падне още по-голям сняг и децата не могат да идат на училище с големия автобус, си стоят в къщи и учат по интернет.

Ето ни в долината Хаукадалур, известна с гейзерите си и с пушещите комини „фумароли”, където се намира едноименният горещ извор, дал на света разпознаваемата от всекиго дума „гейзер”. Писаната исландска история казва, че гейзерите са познати от 1294 г. и са възникнали благодарение на земетресения. В момента „оригиналният” гейзер е „заспал”, но при следващо земетресение може пак да „тръгне” и да се възвисява на своите 60 метра. Любопитен факт е, че в миналото в гейзерите са се пускали сапун и прах за пране, за да се ускорява процеса на изригване. За наше щастие един друг гейзер на име Строкур изригва през няколко минути и като тенджера под налягане бълва вода и пара на височина от около 20 метра. Седим си ние при Строкур и му говорим: „Айде бе, Строкуре, я да те щракнем на снимка.” Стои си Строкур и си бълбука нещо. „Строкуре, вече пета минута те чакаме, омаля ми ръката с този фотоапарат, докога ще се бавиш?” Преместваме се още по-наблизо до него. Че като скокна, че като рипна Строкура, че като избълва гореща вода и пара. „Бягай – викам аз на спътницата си.” Затичали се настрани, биваме поръсени от стоградусова водица и прихваме да се смеем. Ех, леко ни напръска палавият гейзер Строкур.

 

Още клипове от пътуването, поместени в сайта „Ютюб“, можете да откриете тук

 

 

 

Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *