Японски истории (Пътеписи за Япония) – Началото – I част
Японски истории
Пътеписи за Япония – I част
Една нощ усетих, че животът изтича със страшна скорост измежду пръстите ми. Сръчках половинката и ѝ казах: – Мила, преди да умра, искам да идем в Япония. Чакам я тази страна от трийсет години! Ти също си знаела, мечтала си да идеш там! Баба ти не е виждала Черно море, цял живот е копала картофите в Самоковско, но ти ще идеш в Япония!
Какво детско щастие ме обзе, когато получих по електронната поща самолетния си билет, в който пишеше маршрута: София – Токио – София, и как лека-полека на листа с програмата се редяха градовете Токио, Камакура, Йокохама, Осака, Киото, Хирошима, Химеджи, Нара, Нагоя. Единайсет дни в Япония, цял живот вдъхновение!
Всяка сутрин, докато водя сина си на училище, настъпвам кучешки отпадъци и си мисля за Япония и ненормалната ѝ чистота, после, качил се в трамвая, понасям поредица от глупави телефонни разговори, без да съм ги искал, и пак мислено се връщам в Япония, където хората не говорят в градския транспорт. После отварям прозореца в офиса си и, вдъхвайки “живителни” бензинови пари, чувам как шофьорите се псуват на кръстовището. Дотам сме оскотели в България, дотам, че в миналото, когато бях учител, не можех да хвана малките копеленца, плюещи и псуващи в кабинета ми, и да ги изхвърля.
Дотам ли стигнахме, дотам ли оскотяхме, че даскалът, навремето светец, герой, водач, сега е жалък просяк, тъжен, болен, луд, страхлив! Завръщам се в Хирошима и слушам учителите и минорно-приглушените уроци на историята. После японските учители и ученици застилат тревата със син найлон, събуват си обувките и заедно обядват.
Япония – когато чуя тази дума, възторг и вдъхновение ме осеняват. Тъгувам по България. Япония, която ме променя към добро, и родната България, заливаща ме с варварска агресия.
Големият широкофюзелажен бойнг „777-300“ кацна на летище “Нарита” край Токио.
Мирише на Япония. Усмихнат японски разпоредител ни се покланя до кръста и ни посочва опашката за имиграционните и митническите власти. Тук няма „не искам“, няма „недей“ – „щрак“ – японската държава се сдобива с наша актуална снимка и отпечатъци от показалците ни. Ха си отказал, ха друм за родното Чомаковци.
Митничарят гледа паспорта, па чуди се. Аз му викам: „БуРгария, сумо, Котоошу, йогурт, „Мейджи къмпъни“. Той: „Хай, хай, БуРгария“. След като най-подробно се осведоми къде отиваме, за колко дни, с точни адреси на хотелите, японската държава ни пуска в пределите си. Застанал на една платформа, полицай изглежда екзотично с пълното си бойно снаряжение, допълнено с една бамбукова тояга. „Леле, тоз развърти ли се с тояжката…“ Япония е полицейска държава и добре знаем какви големи правомощия има чичко кобан (яп. полицай).
Да сравняваш българските и японските влакове е толкова непоносимо нелепо, та чак се ужасявам. Еха, как се крадеше в БДЖ навремето, сега нищо не остана за крадене, затова сиротни са българските влакчета, окуцели коне. Чудя се как още се движат, а тук кондукторът на частната железопътна компания „Кейсей“ като ти се усмихне униформено, па като ти се поклони, се чувстваш не като наследник на добри, морални селяни от дивия български Северозапад, а като същински лорд.
На 50 метра пред гара “Уено” се стелят кълба дим. След толкова време без цигарка, си викам: „Ехей, самурайчета и самурайки, като ви гледам с каква страст дърпате цигарките, от една порода сме ние с вас.“ Тези хубавци, японците, дръпнат 7-8 пъти от цигарата си, пушат я до половината и бързо я хвърлят в големите пепелници. Поразителна чистота. А у нас – смрад в душите, смрад по улиците.
Неколцината бездомни под моста на гара “Уено” ни озадачават, след два дни ще срещнем още един бездомник, полегнал пред кметството на Токио.
По булеварда хвърчат линейки и пожарни, от техните мегафони звучи глас. Настаняваме се в хотела, рецепционистът напусна гишето си, отваря ни вратата на асансьора и такъв поклон ни прави, че се чудя как не му се счупва кръста.
След малко слизам да запаля цигара във вътрешния двор на хотела. След като я загасям, рецепционистът ме пресреща и отново започват поклоните. И аз започвам да се кланям. Полезно е за кръста.
– Искрено съжалявам, сър, допуснал съм ОГРОМНА грешка преди малко, когато Ви изчислявах градската такса. Погрешка съм Ви взел 50 йени в повече. О, сър, колко много съжалявам, колко много съм сбъркал, простете! – и поклоните продължават.
Връщам се в стаята и казвам: – Японета, рецепционистът нещо е сбъркал градската такса, взел ни е 79 стотинки в повече. Ето, върна ги човекът…