Исландски истории – епилог

By izlitane 16.11.2013 No Comments

Великият исландски път /епилог/

Преди много вече години, по време на лятната ваканция, помагах в отглеждането на овце. И днес, отдалечен на над 4000 км от дома, аз гледам исландската овца и с окото на познавач ѝ се радвам. Овцете на острова са много и местните се шегуват, че най-силната връзка в исландската култура е на човека с овцата. Няма ли я овцата, няма я Исландия. Страната е заселена през IX век, когато климатът е бил по-мек, за разлика от Средновековието, когато температурите са станали ниски, и именно овцата стоически е изхранвала и обличала исландеца. Агнетата се раждат през месец май, цяло лято агнета, шилета и овце пасат самостоятелно на воля, на открито, и през септември овчият народ се прибира в кошарите, а исландците им пеят песни. Месото е изумително вкусно, с вкус на боровинки. Исландската овца е изключителна и с това, че понякога пасе толкова високо по стръмните хълмове, че я кръщаваме “овца-алпинист”.

Едно от най-впечатляващите неща в Исландия е исландският мъх. Наближаваме Киркюбайарклаустур и преминаваме през Елдхраун, най-голямото лавово поле в света, с площ 565 км², плод на едно от най-мощните изригвания на планетата през последните няколко хилядолетия – това на вулкана Лаки в периода 1783-1784 г., когато земната утроба е отделила 14 км³базалтова лава. Газове и пепел стигнали чак до Америка, Африка, Арабския полуостров, Индия и Далечния Изток. Именно в Елдхраун мисията до Луната на “Аполо 11” е провеждала тренировки.

Спираме за нощувка край Калфафетл. Нощувал съм в много хотели в Европа и исландските са най-любимите ми. Прости, елегантни, обзаведени със скандинавски мебели, те са разположени сред изумителни гледки, често от стаята излизаш направо на двора, за да гледаш Северното сияние, а на сутринта посрещаш изгрева с гледка към поредния вулкан. Никъде по света не съм виждал така хармонично разположени хотели в природата. Исландската риба е на световно равнище и в устата ни се топи арктически сивен, агнешко и десерт с най-известния млечен продукт “скир”. На масата се побутваме и не си поръчваме от местния деликатес “хаукарл”, разложената гренландска акула, защото вече сме я опитвали на пазара “Колапортид” в Рейкявик и лично се уверихме, че е едно от най-потресаващите мезета в света. Амонячният му аромат не може да се забрави!

Следващите дни ще бъдем с шофьорите Йохан и Биркир. Докато групата се е опаковала с шапки, ушанки, шуби и шалове, аз се дивя на шофьора Йохан, който е по тениска и тънко якенце, дори често го разкопчава. Биркир, пък, докато туристите не си поставят коланите, изобщо не пали рейса. Да се шофира по исландските пътища от неисландец, не е лесна работа – има толкова красоти по пътя, че често виждаме коли под наем, които са излетели в урвата. Когато се завърнем в Рейкявик след няколко дни, ще зърнем информационно табло, на което пише колко души годишно са загинали в страната до този момент. Винаги броят им е поразително малък. Скоро при мен дойде турист и ми каза: “Ама че страна, как пък поне една лимузина на БМВ не видяхме…”

В един от дните се присещам, че трябва да кажа нещо на турист и в движение се насочвам към него, при което Йохан ми казва със строг глас, че на следващата почивка иска да говори с мен. “Кой ти дава право в моя автобус да си разкопчаваш колана и да се движиш из него, докато шофирам! Да не се повтаря!”

Велик е исландският път заради красотата си и заради суровите условия, сред които е граден. Исландските пътни строители са гении! Ако някой наш банкянски “строител на пътища” дойде тук, ще се плесне по челото от удивление, а докато го гледат, местните ще се питат откъде ли е дошъл този трол недодялан и дали да не извикат исландски специалист по вещерски дейности, който да го изцери от строителните му мераци и тези на подопечните му подмазвачи. Исландия стига още по-далеч: дори между затънтени ферми ще направи и отъпче специални черни пътища, ще постави жълти ограничители отстрани на пътя, за да го знаеш къде точно е разположен, и пътни знаци.

Йохан казва, че националният спорт в Исландия е хандбалът и че в последните десетилетия има страхотно развитие на местния футбол. Дори и в най-малките селища има хубави терени. Ако българска майка юнашка види как исландчетата тичат в дъжд и буен вятър подир топката, ще се прекръсти няколко пъти и ще каже, че исландката е неразумна. Ако женският национален отбор на Исландия хване родният ни мъжки, ще го бие.

Исландия е страна на минералните басейни и е традиция да се приобщиш към местните в басейна, като може да се случи до теб да е президента, министър или местна знаменитост. Някои мои познати, за да се направят на важни и значими, ще кажат, че познават тогоз и оногоз, а за исландеца това ще е неразбираемо: учили са с министър-председателката в едно училище, неговите деца са учили с децата на президента, лично познава и певицата Бьорк.

Националният парк “Скафтафетл” е част от Националния парк “Ватнайокутл” и е покрит със златисти багри. Наслаждаваме се на водопада Сфартифос и на магическата тишина на ледника Скафтафетлсйокутл.

Приближаваме пясъчно-чакълестата пустиня Скейдарарсандур и ледника Скейдарарйокутл, част от ледника Ватнайокутл. Замрежен зад облаците е най-високият връх в Исландия Кванадалснюкур.

Едва ли човек е готов за величествената красота на ледената лагуна Йокулсарлон, в която плуват тюлени, на чупещите се от ледника Брейдамеркюрйокутл айсберги и на “Диамантения плаж”.

Завръщаме се в Рейкявик. На път за летището посещаваме полуостров Рейкянес и град Хапнарфьордур.

Всяка наша екскурзия завършва в прочутата Синя лагуна. На площ от 5000 м² и в непосредствена близост до геотермалната централа “Свартсенги” се е ширнала една от най-удивителните зони за почивка и възстановяване в света. Очакват ни шест милиона литра вода. Сред вулканични късове и смес от две трети солена и една трета сладка вода тялото се преражда. Практичните исландци използват силата и налягането на водата за производство на ток и топлоенергия и след това тя влиза по басейните с температура 37-39 градуса. Услужливи служители раздават вълшебна бяла и черна смес, с която си покриваш лицето и веднага се подмладяваш. Едната част от групата прилича на мелничари, другата – на африканци.

Настъпва краят на есенната ни екскурзия, в която всяка нощ прекарвахме под небето, за да зърнем Северното сияние, което все ни се изплъзваше. Нищо, пак ще дойдем, ще го видим. Вече сме на летище “Лейфур Ериксон” и се регистрираме за полета към София. Докато сме на опашката, един турист ни вика да излезем, сиянието дошло. Като знаем за чувството му за хумор, се засмиваме: “Да бе, да бе, една седмица гоним Михаля, точно сега ли?” Излизаме пред летището и над главите ни избухва величавото зарево на Северното сияние. Ние от групата, хора вече не първа младост, викаме “ура-а-а, видяхме го!”, и заревото ни приветства с нова салют.

Исландия е една от най-невероятните страни в света. И аз, и мнозината мои туристи говорим за нея, за извънземната ѝ красота и добрите ѝ хора с благоговение. Някои от групата си донесоха пясък, други – камъни. Аз пък си донесох сувенирно обработени лавови камъни, за да си охлаждам питието с тях.

Качваме се в самолета и казвам на другарката си: “Вулкането, “так фирир” (“благодаря” на исландски), че намери онази монета, която ни доведе в Исландия…” И докато летим към дома, мислено се връщам в детството си, в което обръщах взор към небето и самолетите, и мечтаех да летя, а циганинът Николай, живеещ в съседната селска къща, мечтаеше да си купи кон, да язди и оре.