Пътят към Зогнефиорд

By izlitane 17.03.2019 No Comments

Минават дни, посоки, векове, безброй километри. Стрелката на сърцето ми отново сочи север. И вече идва любимият магичен миг, настъпващ между 5 и 6 сутринта, когато по пътя между Осло и Берген, измежду мъглата, се показва пътят.

Приятели – колкото, толкова. Роднините – и с тях така. Защо с повечето не се разделих по-рано, защо трябваше взаимно да си губим времето, да се залъгваме с любов и с обещания за вярност? Малцина вече са хората около мен, които срещам с усмивка. Единствен – пътят – ме изпълва със смисъл.

Северният път – към тишината, към спокойствието на тези северни чудаци, които… е-хей, на какви чукари недостъпни са си построили вилите.

Автобусът, “назобен” със скандинавски дизел, доволно мърка като котка. Туристите – и те – доволно мъркат. Скандинавия дарява с красота.

И аз доволно мъркам, защото днес ще минем “дребни” седемстотин и нещо километра от Осло до Зогнефиорд и обратно. Километрите в тунелите ще са стотина. Автобусният мотор ще ритмува всеки удар на сърцето ми, и тези “сладки” 7000 км по обиколния маршрут от София до Зогнефиорд и обратно ще са едни от най-любимите ми. И някъде към Зогнефиорд ще съм достигнал онази своя точка, която я наричам “Точка на насищане”, след която мога да пътувам цял живот.

Поглеждам този гений – автобусния шофьор – аз знам мъката, аз знам славата му, аз знам болката му. Натоварил цяло “гробище” на плещите си, той шофира. Затова, ако е бил добър и си е вършил работата, не се свенете и му оставете нещичко, да се почерпи! И той семейство храни. И той мечтае, но и псува. Затова, когато чуя фраза “тъп шофьор”, си зная работата, безмерен е сарказмът ми. Автобусният шофьор е “негърът” в туризма, но и светецът, често нагрубяван, недооценен. Затова аз пия за здравето на своите приятели, автобусните шофьори. Живи да сте, левове!

Е, вече стигнахме при Зогнефиорд, Фломското пристанище. Очаква ни епично плаване по драматичния фиорд в посока Гудванген!