Излитане

Японски истории (Пътеписи за Япония) – Началото – I част

Share

Японски истории

Пътеписи за Япония – I част

 

Една нощ усетих, че животът изтича със страшна скорост измежду пръстите ми. Сръчках половинката и й казах: – Мила, преди да умра, искам да идем в Япония. Чакам я тази страна от трийсет години! Ти също си знаела, мечтала си да идеш там! Баба ти не е виждала Черно море, цял живот в Самоковско на картофите, но ти ще идеш в Япония!

Какво детско щастие ме обзе, когато получих на имейла самолетния си билет, в който пишеше маршрута: София – Токио – София, и как лека-полека на листа с програмата се редяха градовете Токио, Камакура, Йокохама, Осака, Киото, Хирошима, Химеджи, Нара, Нагоя. Единадесет дни в Япония, цял живот вдъхновение!

Всяка сутрин, докато водя сина си на училище, настъпвам кучешки отпадъци и си мисля за Япония и ненормалната й чистота, после, качил се в трамвая, понасям поредица от глупави телефонни разговори, без да съм ги искал, и пак мислено се връщам в Япония, където хората не говорят в градския транспорт. После отварям прозореца в офиса си и, вдъхвайки живителни бензинови пари, чувам как шофьорите се псуват на кръстовището. Дотам сме оскотели в България, дотам, че в миналото, когато бях учител, не можех да хвана малките копеленца, плюещи и псуващи в кабинета ми, и да ги изхвърля.

-Колко струва при Вас шестицата, господине?

-Моето момче, ако не бях твой учител, за тези ти думи те извличах в близката градинка и те спуквах от бой!

Дотам ли стигнахме, дотам ли оскотяхме, че даскалът, навремето светец, герой, водач, сега е жалък просяк, тъжен, болен. Луд! Сега съм в Хирошима и слушам учителите и минорно-приглушените уроци на историята. После японските учители и ученици застилат тревата със син найлон, събуват си обувките и заедно обядват.

Япония – когато чуя тази дума, възторг и вдъхновение ме осеняват. Тъгувам по България. Япония, която ме променя към добро, и родната България, заливаща ме с варварска агресия.

Големият широкофюзелажен бойнг, модел „777-200“ кацна на летище Нарита край Токио.

Мирише на Япония. Усмихнат японски разпоредител ни се покланя до кръста и ни посочва опашката за имиграционните и митническите власти. Тук няма „не искам“, няма „недей“ – „щрак“ – японската държава се сдобива с наша актуална снимка и отпечатъци от показалците ни. Ха си отказал, ха друм за родното Чомаковци.

Митничарят гледа паспорта, па чуди се. Аз му викам: „БуРгария, сумо, Котоошу, йогурт, „Мейджи къмпъни“. Той: „Хай, хай, БуРгария“. След като най-подробно се осведоми къде отиваме, за колко дни, с точни адреси на хотелите в Токио и Осака, японската държава ни пуска в пределите си. Застанал на една платформа, полицай изглежда екзотично с пълното си бойно снаряжение, допълнено с една бамбукова тояга. „Леле, тоз развърти ли се с тояжката…“ Япония е полицейска държава и добре знаем какви големи правомощия има чичко кобан (яп. полицай).

Да сравняваш българските и японските влакове е толкова непоносимо нелепо, та чак се ужасявам. Еха, как се крадеше в БДЖ навремето, сега нищо не остана за крадене, затова сиротни са българските влакчета, окуцели коне. Чудя се как още се движат, а тук кондукторът на частната железопътна компания „Кейсей“ като ти се усмихне униформено, па като ти се поклони, се чувстваш не като наследник на добри, морални селяни от дивия български Северозапад, а като същински лорд.

На 50 метра пред гара Уено се стелят кълба дим. След толкова време без цигарка, си викам: „Ехей, самурайчета и самурайки, като ви гледам с каква страст дърпате цигарките, от една порода сме ние с вас.“ Тези хубавци, японците, дръпнат 7-8 пъти от цигарата си, пушат я до половината и бързо я хвърлят в големите пепелници. Ах, поразителна чистота. А у нас – смрад в душите, смрад по улиците.

Неколцината бездомни под моста на гара Уено ни озадачават, след два дни ще срещнем още един бездомник, полегнал пред кметството на Токио.

По булеварда хвърчат линейки и пожарни, от техните мегафони звучи глас. Настаняваме се в хотела, рецепционистът напусна гишето си, отваря ни вратата на асансьора и такъв поклон ни прави, че се чудя как не му се счупи кръста.

След малко слизам да запаля цигара във вътрешния двор на хотела. След като я загасвам, рецепционистът ме пресреща и отново започват поклоните. И аз започвам да се кланям. Полезно е за кръста.

– Искрено съжалявам, сър, допуснал съм ОГРОМНА грешка преди малко, когато Ви изчислявах градската такса. Погрешка съм Ви взел 50 йени в повече. О, сър, колко много съжалявам, колко много съм сбъркал, простете! – и поклоните продължават.

Връщам се при Дулсинея и й казвам: – Японета, рецепционистът нещо е сбъркал градската такса, взел ни е 79 стотинки в повече. Ето, върна ги човекът…

Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *