Излитане

Японски истории (Пътеписи за Япония) – XII част – Осака

Share

Японски истории

Пътеписи за Япония – XII част

Осака

 

Човек бързо свиква на хубавото. Лети шинкансена между Токио и Осака със скорост 285 км/ч. Компанията JR Central, поддържаща централната железопътна линия Токайдо, пише в отчета си, че за 2017 г. общото закъснение на влаковете е поразителните 54 секунди. И след това по японски рапортува, че причините са: първо, природни бедствия, второ, оказване на медицинска помощ на пътници и трето, отваряне на врати от страна на пътниците. За мен, като човек, измил в ученическите си години стотици вагони на Четвърто хале във Вагонно депо „Надежда“, ми звучи като фантастика. Едва ли в японското депо някой краде пепелници, пожарогасители, бири от вагон-ресторанта. Спомням си как навремето една циганка чистачка слагаше тоалетна хартия, а след нея, няколко вагона по-назад, друга една крадеше хартията.

Умен е японецът. Той знае, че все ще има някой пушач, който я жена му го е ядосала, я проблеми има в работата, ще му се прииска да палне една цигарка, нервите да си успокои. И в този съвършен шинкансен „Хикари“, вагони 3, 7 и 10  има кабинки за пушачи. Ехей, отдясно минаваме край Фуджи, запали си още една цигарка, па си гледай кефа!

Как ли живеят местните, впримчени в този ред, който е регламентирал абсолютно точно всичко, и дотам е стигнал, че е раздал на живущите във всеки блок график за събирането на боклука, и то не какъв да е график, ами специален: в понеделник се изхвърлят такива отпадъци, във вторник – еди-какви си. Каква е тази страна без кошчета за боклук? И аз, вече толкова дни след Япония, улавям се, че стоя пред офиса си, точно пред кошчето за боклук, тръскам си точно в пепелника му, не мога и да си помисля да хвърля фаса на земята. Япония възпитава, Япония превъзпитава, Япония ни „пояпончва“…

Стоим си двамата с Японета на перона на гара Шин-Осака и изведнъж всички японци започват трескаво да бъркат по джобове и чанти.  От опит знам, че предстои нещо изключително. По принцип всички шинкансени по линиите Токайдо и Саньо са бели, край нас минава жълт шинкансен, спира на около 100 метра и иначе въздържаните на външен вид японци вкупом тръгват да го снимат. Както ние, българите, имаме бялата лястовица на Йовков, така и японците си имат прочутия и рядко виждан тестов влак, галено наричан „Доктор Йелоу“, изпитващ състоянието на железния път. Впоследствие разбираме, че да срещнеш „доктора“ е на голям късмет.

Влизаме в метрото и каленото ми от туризма око тутакси забелязва на перона розов надпис, че тук на това място се качват само жени. Знаем, че някои японски мъже имат дълги ръце и дебели мераци в час пик (наричат ги „чикан“), и викам на Японета: „Хм, ако ще турско да стане, качваме се в женския вагон.“ Тъкмо кракът ми понечва да влезе в него и си мисля, че хубостта на моята другарка ще ми бъде егида, но не би. Дойде един униформен чичо, хвана ме за рамото и нежно-настоятелно ме изтика.

Тръгваме към хотела. И в японските хотели съм влюбен. Във всеки от тях стаята ще има микровълнова печка, кана, чай, разтворими кафеени напитки. Много често до рецепцията ще има шкаф за безплатни самобръсначки, шампоани, пасти и четки за зъби. Ми да, бързал си да си оправиш багажа, забравил си самобръсначката. Иди и си вземи една.

Много е писано за футуристичните японски тоалетни, снабдени отстрани със специален панел, с още по-специални функции. Помня, че в хотела поне половин час изпрабвах всички функции, като най ми допадна музикалната функция, както и подгряващата се седалка.

Ще прекараме пет дни в Осака и знаем, че хотелското настаняване започва след 15.00 ч. Като туристически работник, отивам при рецепционистката, пускам й една служебна усмивка, „удрям“ й поклон по устав и най-смирено я моля да ни настани към 13.30 ч. Японката, и тя ми се поклони, и тя ми показа японското стоматологично чудо на зъбите си, и някак хем нежно, хем от това твърдото, японско, ама твърдо, някак – човешко, така ми отказа, че драго ми стана. „Сумимасен, (много извинявайте), сър, заповядайте за настаняване след 15.00 ч.“

Преди да отпътуваме за Осака, закусваме в токийския си хотел. Държим си купончето за закуска в ръка и се чудим на кого да го дадем, преди да отпочнем закуската. Няма кьорав японец. Ако не бяхме си заявили закуска, можехме ли закусим, без да сме платили? Някак така, да се присламчим. Че как, може. Чичо Кичиро не си и представя да се седне да закуси, без да си е платил, стрина Сакура, ресторантска работничка, не си и представя да иде и да му каже: – Кичиро-сан, абе, платили си закуската, пусна ли си купончето в оназ паничка?

Като ни гледат така японците, че двамина бледолики гайджини се суетят, по японски деликатно и изтънко ни посочват една паничка, в която да си пуснем купончето и да сядаме да ядем онез ми ти супи, пържени пилета,зеленяши и ориз, много ориз на закуска. Уф, да ми беше тука някоя българска група на закуска,ох, възлюбени мои туристи… Уф, какво препълване на чиниите щеше да има, после едно млящене, забелване на очи от лакомия и от сравняване на твоята със съседската чиния. О, утринна моя Голгота на капещ по земята зехтин, на правене на сандвичи за по път, на дивни баталии, дето и при Омир ги няма.

Моите групи изобилстват с такива талантливи актьори, че НАТФИЗ пасти да яде. Седи си бай Иван сам-самичък в центъра на ресторанта. Добре си подлага – една, та две, та три чинии. Има и една резервна, доволно напълнена, с връх. Аз не мога да не се възхитя на скромната му осанка, под която реве ресторантски тигър, и не мога да не ахна как той е господар на времето и пространството – докато гледа хрисимо,чинията левитира сама, идва до края на масата и така, скромно-хрисимо, нежно, се изсипва в найлонова торбичка, която пък се поставя в платнената й посестрима, за по път.

Докато чакаме настаняването, се разхождаме в бизнес квартала до гара Шин-Осака. Къде са японците? Как пък нито един не избяга на кафе, как пък нито един японец не напусна работното си място, да свърши някоя работа, да си плати сметките, да се пошляе. А сутрин, докато си пия кафето пред хотела, обкръжен от плюещи и бутащи се шанхайци – от друга страна на Осака е Шанхай – безбройна процеси японски служители, облечена в черни костюми, с еднакви прически, върви към офисите си. Извънземни!

Но когато свърши работният ден, пламват небостъргачите на район „Умеда“, раздвижва се централният „Намба“ и оживяват улиците „Шинсайбаши“ и „Дотонбори“. За токиеца разказват, че би дал всичките си пари за дрехи, за киотеца казват, че би дал парите си за обувки, а за осакчанина е знайно, че ще похарчи и последната си стотинка за храна.

Искате да опознаете Осака вечерта. Една е улицата – „Дотонбори“. Под неоновите светлини кипи живот. И се хапва здраво: „окономияки“, „якисоба“ и прочутите топчета с октопод „такояки“.

Фотогалерия от Осака

icon-car.pngKML-LogoFullscreen-LogoGeoJSON-LogoGeoRSS-Logo
Осака

loading map - please wait...

Осака 34.705493, 135.527344
Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *