Излитане

Японски истории – Сбогом, Токио – епилог

Share

Японски истории

Пътеписи за Япония

Сбогом, Токио (епилог)

 

Неусетно изминаха единайсетте ни дни в Япония. Детската мечта да посетим тази удивителна страна страна се сбъдна. Време беше да потегляме към Отечеството. Не обичам отпътуването. Понякога, когато отпътувам с кисела и неприятна група, отпътуването ми напомня смърт. Обичам завръщанията.

Какъв късметлия съм, че работата ми е свързана с най-хубавата професия на света – пътя. Събуждам се в Рейкявик, обядвам в Осло, пия следобедното си кафе в Киото, вечерям в Палермо. Познавам онзи красив миг на събуждането, когато в първите секунди съзнавам, че не съм в леглото си, а в някое чуждо, хотелско, в друга страна.

Съчувствам на хората, затворени в офисните скотобойни от 9 до 18 ч., от изгрева на младостта, до мъката на отрезвяващата зрялост, до страховитото разбиране, че ти си само роб, комуто не стиска да счупи клавиатурата, да разруши дяволския прозорец – екрана, да промени съдбата си. Да тръгне по Пътя – най-великия учител.

След много часове, посветени на подготовката ми за Япония, неведнъж ми попадаше мнението на постоянно живеещи в Страната на изгряващото слънце чужденци, че дори и години да са живели, не могат да проумеят японците.  Та ние ли за тези единайсет дни ще я опознаем.

Ще ни липсва бетонния океан на „Шинджуко“ и „Шибуя“, чудовищно големите, но и логични гари, безумните тъпканици в час пик по линията „Яманоте“, ликът на хилядите стресирани, опаковани с хирургически маски лица, на интимно малките кръчмички в „Уено“ и „Янака“, изящността на Киото, веселостта на Осака, безумието на Хирошима,величието на Химеджи…

И друго ще ни липсва от този велик народ, японския, което линее в иначе прекрасния ни, добър и жилав народ – отношението между хората. С нескрито удоволствие ги наблюдавахме как по шинкансените, когато един трябва да вдигне пътуващите до себе си, с какви поклони, изисканост и свян молеха за извинение за безпокойството. Как убитите от работа токийци заспиваха в метрото и полягаха на чужди рамена. И онова братско, сестринско рамо не се отдръпваше гнусливо, защото всички са с една съдба. Поклон, Японийо!

Последен ден в Токио: рибният пазар „Цукиджи“, излъскано стерилната улица „Гинза“, Източните градини на императорския дворец, пракрасният парк „Йойоги“ с многото бъчонки за саке и великолепната пагода „Мейджи Джингу“, кметството на Токио и изящният Национален исторически музей.

Вече сме на Международното летище „Нарита“ и обикаляме за подаръци и сувенири, които са на по-ниска цена от токийските. Чудо невиждано на фона на софийския келепирджилък. Развълнуван, но и тъжен, че напускаме съвършената Япония, счува ми се познат ритъм, областта ми е ясна – Северняшката – и аз произхождам оттам. Влизаме в един магазин за дрехи и виждаме продавачката да работи нещо си, а от едно радио се лее Елениното хоро. Заприказвам се с нея, тя не знае, че това е родно хоро, но казва, че си пуска този радиоканал, по който често излъчват точно от тази музика.

„Японето, душо самоковска, дойдохме на другия край на света, за да му тропнем едно Еленино!“ И с влага в очите, с хороводен тактов размер 7/8 се насочваме към самолета.

Японийо, поклон!

Фотогалерия от Токио

Share

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *