Японски истории – Сбогом, Токио – епилог
Японски истории
Пътеписи за Япония
Сбогом, Токио (епилог)
Фотогалерия със снимки от Токио
Неусетно изминаха единайсетте ни дни в Япония. Детската мечта да посетим тази удивителна страна страна се сбъдна. Време беше да потегляме към Отечеството. Не обичам отпътуването. Всяко тръгване е малка смърт! Обичам завръщанията.
Какъв късметлия съм, че работата ми е свързана с най-хубавата професия на света – пътя. Събуждам се в Рейкявик, обядвам в Осло, пия следобедното си кафе в Киото, вечерям в Палермо, заспивам под Южния кръст. Познавам онзи красив миг на събуждането, когато в първите секунди съзнавам, че не съм в леглото си, а в някое чуждо, хотелско, в друга страна, на друг континент.
Съчувствам на хората, затворени в офисните скотобойни от 9 до 18 ч., от изгрева на младостта, до мъката на отрезвяващата зрялост, до страховитото разбиране, че ти си роб, комуто не му стиска да счупи клавиатурата, да разруши дяволския прозорец – екрана, да промени съдбата си. Да тръгне по Пътя – най-великия учител.
След многото часове, посветени на подготовката ми за Япония, неведнъж ми попадаше мнението на постоянно живеещи в Страната на изгряващото слънце чужденци, че дори и години да са живели, не могат да проумеят японците. Та ние ли за тези единайсет дни ще я опознаем…
Ще ни липсва бетонният океан на “Шинджуко” и “Шибуя”, чудовищно големите, но и логични гари, безумните тъпканици в час пик по линията “Яманоте”, ликът на хилядите стресирани, опаковани с хирургически маски лица, на интимно малките кръчмички в “Уено” и “Янака”, изящността на Киото, веселостта на Осака, безумието на Хирошима, величието на Химеджи…
И друго ще ни липсва от този велик народ, японския, което линее в иначе прекрасния ни, добър и жилав народ – отношението между хората. С нескрито удоволствие ги наблюдавахме как по шинкансените, когато един трябва да вдигне пътуващите до себе си, с какви поклони, изисканост и свян молеха за извинение за безпокойството. Как убитите от работа токийци заспиваха в метрото и главите им полягаха на чужди рамена. И онова братско, сестринско рамо не се отдръпваше гнусливо, защото всички са с една съдба. Поклон, Японийо!
Последен ден в Токио: рибният пазар “Цукиджи”, излъскано стерилната улица “Гинза”, Източните градини на императорския дворец, пракрасният парк “Йойоги” с многото бъчонки за саке и великолепната пагода “Мейджи Джингу”, кметството на Токио и изящният Национален исторически музей.
Вече сме на Международното летище “Нарита” и обикаляме за подаръци и сувенири, които са на по-ниска цена от токийските. Чудо невиждано на фона на софийския келепирджилък. Развълнуван, но и тъжен, че напускаме съвършената Япония, счува ми се познат ритъм, областта ми е ясна – Северняшката – и аз произхождам оттам. Влизаме в един магазин за дрехи и виждаме продавачката да работи нещо си, а от едно радио се лее Елениното хоро. Заприказвам се с нея, тя не знае, че това е родно хоро, но казва, че си пуска този радиоканал, по който често излъчват точно от тази музика.
“Японето, душо самоковска, дойдохме на другия край на света, за да чуем Елениното!” И с влага в очите, с хороводен тактов размер 7/8, се насочваме към самолета.
Японийо, поклон!